БИТИЕ
Г. Х. МАКИНТОШ
ГЛАВА ПЪРВА
— 1
Светият дух разтваря тази книга по един твърде изненадващ начин. Без
никакво предисловие, Той ни отвежда пред Бога, пред същностната пълнота на
неговото Същество и ни Го показва посред онази сцена, в която единствен Той
осъществява творението. Чуваме как Бог разбива тишината, която обвива земята,
виждаме Го да сияе сред мрака, който я обгръща, за да сътвори за Самия себе си
една сфера, в която да може да изяви Своята вечна мощ и божественост.
Тук нищо не може да послужи за задоволяване на едно празно любопитство,
нищо, което да възбуди човешкото умозрение ; това е възвишеността и
реалността на божественната истина, в нейното морално могъщество,
въздействуващо върху сърцето и върху разума. Духът Божи не желае да предостави
храна за човешкото любопитство или пък да го задоволи посредством остроумни
теории. Геолозите могат да изследват земните недра и да вадят от там материали,
посредсвом които да претендират, че допълват или пък противоречат на
Божественото Слово ; те могат да опират умозаключенията си върху останки
от вкаменелости ; послушният последовател обаче се придържа към
вдъхновените текстове : чете, вярва, боготвори. Нека и ние да следваме в
същия дух изучаването на тази книга и нека успеем по този начин „ревностно“ да
схванем какво означава „да Го търся настойчиво в храма Му“ ! (Псал.
26/27:4).
„В начало Бог сътвори небето и земята“ (1:1). Първите слова от свещенната
книга ни изправят пред Този, който е непресъхващият извор на всяко истинско
благословение. Светият Дух не се отдава на старателни разсъждения, за да докаже
съществуването на Бога ; Той изобщо не се впуска в този път ! :
Бог се разкрива, дава да бъде опознат чрез делата Си. „Небесата разказват за
Божествената слава и пространството известява творението на Неговите ръце“
(Псал.19:1). „Всичките Ти творения ще Те прославят, о Боже !“
(Псал.145:10). Само недоверчивият човек и атеистът търсят умствени
доказателства за съществуването на Този, който чрез словото на Своята уста,
извиква световете да съществувам и разкри самия Себе си като върховно мъдър,
Всемогъщ, вечен Бог. Кой друг, освен Бог, би могъл да сътвори каквото и да
било ? Той е Този, който „изчисля броя на войнството им ; Той всички
тях ги нарича по име. Поради голямото могъщество и велика сила, у Него нищо не
липсва“ (Исай 40:26). „Боговете на народите са идоли, но Бог сътвори небесата“.
В книга Йов, глави 38-41-ва, сам Бог припомня за творението като
неопровержимо доказателство за Неговото върховенство. Това припомняне, като
предоставя на разума най-ясната и убедителна демонстрация за Божието
всемогъщество, докосва същевременно сърцето с учудващата си, благосклонна
снизходителност. Всичко в Него е божествено : величествеността и любовта,
могъществото и нежността.
„А земята беше безводна и пуста ; тъмнина се разстилаше над бездната“
(1:2). Ето всъщност едно поле, в което единствено Бог може да действува.
Човекът, безспорно поради гордостта на сърцето си, се показва твърде склонен да
се намеси в Божието творение, в онези сфери на действие от много по-висш
ред ; но тук човекът няма още никакво място, чак до момента когато, като
всичко друго, ще стане обект на творческата мощ. Бог е сам в делото на
сътворението. От вечната светлина на своето обиталище, Той гледа, разглежда
внимателно тази пуста и лишена от форми сфера, върху която с размах ще
осъществи Своите чудесни планове и съвети, и където второто лице на Троицата ще
живее, работи и умре, за да покаже пред учудените очи на целия свят, славните
съвършенства на Божеството. Всичко беше мрак и хаос ; но Бог е Богът на
светлината и на реда. „Бог е светлина и няма върху него никакъв мрак“ (1 Йоан
1:5). Мракът, независимо от естеството му, физическо и морално, интелектуално
или духовно, не може да съществува пред Неговото лице. „Божият Дух се носеше
над водната повърхност“ (1:2). Приготовляваше вече сцената на бъдещите си
действия ; една сцена, тънеща в мрак, но която предлагаше широко поле за
действие на Бога на светлината и на живота : единствено Бог можеше да
разпръсква този мрак и да накара там да избликне живота ; да въдвори ред
на мястото на хаоса, да положи едно пространство между водите, за да може там
животът да се развива без страх от смъртта. Там, това бяха такива действия,
които са достойни за Бога. „Рече Бог : да бъде светлина. И биде светлина“
(1:3). „Той проговори и нещото се осъществи ; Той заповяда, и то застана
там“ (Псал. 33:9). Невярващият иска да узнае : как ? къде ?
кога ? - но Духът казва : „Чрез вяра проумяваме, че световете са
устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото“ (Евреи 11:3). И
напук на пренебрежителната усмивка на философите, този отговор задоволява
последователя на Божията школа.
Бог не иска да прави от нас астрономи или геолози, нито да ни занимава с
онези подробности, които музеят или телескопът излагат пред очите на всекиго.
Божията цел е да ни изправи пред Своето присъствие, като Негови обожатели, със
сърца и разбирания поучени и направлявани от Неговото свято Слово. Философът
може да презира онова, което нарича вулгарни и тесни предразсъдъци на набожния
последовател на Словото ; той може да се гордее с телескопа си,
посредством който мери небесното пространство, или да се хвали с откритията,
които прави в земните недра ; - що се отнася до нас, ние не се нуждаем от
„възраженията на лъжовната наука“ (1 Тимотей 6:20). Ние считаме за напълно
сигурно, че всички истински открития, направени или „за небесните пространства
или за земната твърд, или за водите под земната повръхност“ се намират в
хармония с това, което е казано в Божието Слово ; всичко останало,
претендиращо, че е откритие, заслужава единствено всецяло да бъде отхвърлено.
Сърцето трябва да бъде напълно сигурно във всеобхватността, в автопортрета, в
съвършенството, във величествеността и в пълното и цялостно вдъхновение на тази
свята вместимост. Това ще бъде единствената ефикасна защита срещу рационализма
и суеверието. Едно безпогрешно познание на Словото и едно пълно подчинение на
неговото съдържание, са двете неща, от които се нуждаем в наше време. И нека
Бог, в Своята благодат, да уголеми още повече всред нас това познание и това
подчинение !
„Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от
тъмнината. Светлината нарече ден, а тъмнината - нощ“ (1:4-5). Тук ни са дадени
онези два важни символа, с които Словото така често си служи. Наличието на
Светлина поражда деня ; отсъствието `и
поражда нощта. Същото се извършва и в историята на душите. Има ги „децата на
светлината“ (1 Солуняни 5:5 ; Ефесяни 5:28) и „децата на мрака“ ;
разликата е тържествена и ясно очертана. Всички онези, които светлината на
живота е осветила, всички онези, които „горният Изток“ е посетил спасително
(Лука 1:78), всички онези, получили светлината на познанието на Божията слава в
лицто на Исус Христос (2 Коринтяни 4:6), каквито и да са, се числят към първата
категория и са „деца на светлината и на деня“ (1 Солуняни 5:5). И напротив,
всички онези, които са в мрака, в заслепението и неверието (2 Коринтяни 4:4) на
природата, и чиито сърца не са били просветлени посредством вярата от лъчите на
слънцето на справедливостта (Мала. 4:2), продължават да са погребани в
тъмнината на духовната нощ и са деца на мрака, деца на нощта.
Читателю, спри се тук и се запитай пред лицето на Този, който чете в
сърцата, към коя то тези две групи от лица принадлежиш самият ти. Не мами самия
себе си, защото за тебе това е въпрос на живот и на смърт. Ти можеш да си
беден, презиран, невеж, но ако посредством Духа си свързан с Божия син, който е
„светлината на света“ (Йоан 8:12), ти си дете на светлината, на което е съдено
скоро да заблести скоро в онази небесна сфера, в която „Жертвеното Агне“
(Откровение 5:6) е, и ще бъде завинаги слънцето и центъра. Това обаче не се
дължи на тебе : това е резултатът от намеренията и действията на Самия
Господ Бог, който те е дарил със светлина, живот, радост и мир в Исуса Христа,
посредством жертвата Му. Но ако си чужд на действеното и освещаващо влияние на
божествената светлина, ако очите ти не са прогледнали да съзерцават красотата
на Христос, Синът Божи, тогава, въпреки всичко, и да бил би притежавал цялото
знание на един Нютон, и всичките съкровища на човешката философия ; да би
бил декориран с всичките титли, които би могъл да получиш от светските училища,
ти пак ще си останеш „дете на мрака“ и на нощта“ (1 Солуняни 5:5), и ако умреш
така, завинаги ще останеш обгърнат от мрака и ужаса на вечната нощ ! Не
продължавай по-нататък преди да бъдеш сигурен „от деня“ ли си , или „от нощта“.
„И рече Бог : да бъдат светила в небесните простори, за да отделят
деня от нощта и да бъдат знакове и за сезони, и за дни, и за години и да бъдат
те светила в небесните простори, за да светят на земята. Така и стана. И
направи Бог двете големи светила ; по-голямото светило да управлява деня,
а по-малкото да управлява нОщта ; направи [1] и звездите“
(1:14-16). Слънцето е едновременно център на светлината и център на нашата
планетна система. Планетите се въртят около тази звезда и от нея получават
светлина. Следователно, слънцето може да бъде считано като сътворение на Този,
който за да зарадва сърцата на хората, които имат страх от Господ, ще се
въздигне скоро, донасяйки изцелението върху своите крила (Малахия 4:2).
Хубостта на този символ, ще бъде явна за всеки, който след нощните бдения е
могъл да наблюдава изгряването на слънцето, което позлатява изтока с пламтящите
си лъчи ; нощните мъгли и сенки се разпръскват и като че ли цялото
създание поздравява завръщането на дневното светило. Скоро също ще изгрее и
слънцето на Справедливостта, сенките на нощта ще изчезнат и цялото създание ще
се възрадва, виждайки зората на безоблачно утро (Втора кинга царства 23:4) , на
вечния ден на Славата.
Луната, нямаща собствена светлина, я взема изцяло от слънцето и постоянно я
отразява, стига само земята и нейното влияние да не се намесят. Слънцето едва
се е скрило зад хоризонта и ето че луната се появява, за да поеме лъчите му и
да ги отрази върху потъналия в мрак свят ; а ако се случи тя да се появи
денем, тогава едва я забелязваме поради слънчевия блясък. Светът, както вече
казахме, също пречи понякога на появата на тази светлина ; тъмни облаци,
гъсти мъгли, студени изпарения се издигат от повърхността на земята и скриват
от зрението ни сребристата светлина на тази „луна“, която ни напомня за
Църквата, както и слънцето е едно красиво олицетворение на Христос. Христос,
изворът на светлината, е невидим сега : „нощта твърде е напреднала“
(Римляни 13:12) ; светът не вижда Исус, но Църквата Го вижда и тя има
отговорността да отразява светлината Му върху потъналия в мрак свят. Църквата е
единственият канал, по който може да бъде предадено на света познанието за
Христос : „Вие сте нашето писмо, написано в сърцата ни, узнавано и
прочитано от всички човеци“, казва апостолът ; и още : „Вие сте
Христово писмо“ (2 Коринтяни 3:2,3). Каква голяма отговорност носи Църквата !
И тя не е ли длъжна винаги да проявява бдителност срещу всичко, което би `и попречило да отразява небесната
светлина на Христос, по всичките `и
пътища ? Но как би могла да отразява тази светлина ? Като бъде
оставена да блести върху самата себе си в целия си блясък. Ако Църквата вървеше
в Христовата светлина, тя непременно би отразявала тази светлина и така би била
запазена в положението, което `и
подобава. Луната си няма собствена светлина. Същото е и с Църквата. А и
призванието `и не е да осветява
света със собствена слава ; тя просто е призвана да отразява светлината,
която получава. Нейният дълг е грижливо да проучва пътя, който Господ измина
докато беше на земята и да следва по стъпките Му с помощта на Светия Дух, който
я обитава.
Но уви ! Земята, с нейните облаци, мъгли и изпарения и пречи ; тя
скрива светлината и помрачава посланието, така че светът едва долавя няколко
щрихи от характера на Христос в лицата на тези, които се зоват в Неговото
име ; често дори вижда в тях по-скоро унизителния контраст, отколкото
приликата с Христос. Да опознаваме Христос повече с молитвен дух, за да бъдем
способни да Му подражаваме по-добре !
Звездите са далечни светлини, които блестят в други сфери ; ние
виждаме тяхното блещукане ; при това, те нямат никаква връзка с нашата
слънчева система. „Звезда от звездите се различава по слава“ (1 Коринтяни 15:41). Така ще бъде в царството на Сина,
което ще настане : славно Слънце, Той сам ще заблести с блясък чист и
вечен и Църквата предано ще отразява лъчите Му навсякъде около себе си, а
Светиите ще заблестят всеки сам за себе си с по един специален блясък, с който
справедливият Съдия ги сподоби като награда за вярната им служба по време на
мрачната нощ, траяла при отсъствието Му. Тази мисъл би трябвало да ни окуражава
да крачим с повече усърдие и енергия по следите на нашия отсъствуващ Господ
(виж Лука 19:12-19).
Следват по-низкостоящите части на създанието : морето и земята
пораждат в изобилие живи същества. Някои лица си мислят, че им е разрешено да
считат действията във всеки от шестте дни като типове на различни управления и
като основни принципи за действие, които ги управляват и характеризират ;
но каквато и да е истината във връзка с това, когато изучаваме Светото Писание,
ние трябва да бъдем осторожни срещу всичко, което може да е продукт на
човешките въображение и спекулация ; що се отнася до мене, аз не се
чувствувам свободен да се впусна по този път на интерпретация и ще се огранича
да предам това, което считам за ясно и директно поучение на свещенния текст.
След като дотук всичко беше изяснено, липсваше само един управник : „И
рече Бог : Да сътворим човека по Наш образ и по Наше подобие ; и нека
той да господства над морските риби и над небесните птици, и над добитъка, и
над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята. И сътвори Бог
човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори ; мъж и жена ги сътвори. И
благослови ги Бог ; като им рече : Плодете се и множете се,
изпълвайте земята и владейте я ; господствувайте над морските риби, над
небесните птици и над всички живи същества, които се движат по земята“
(1:26-28). Читателят ще забележи, че след като е говорило за човека в
единствено число, Писанието започва да говори за него в множествено
число ; след като е казало : „Той го създаде“, то казва :
„Той ги създаде“ и „Бог ги благослови“ (Стихове 27 и 28).
Всъщност, за направата на жената се говори в следващата глава, въпреки че
още тук Бог „ги“ благославя и „им“ поверява власт над всичко. Останалите
по-нисши същества на създанието са поставени под общата им власт : Ева е
благословена с всичките благословии в Адам, и пак чрез него, тя получава цялото
си достойнство. И въпреки че още не е призована към съществуване, в Божиите
намерения, тя вече е считана като част от мъжа : „Твоите очи видяха безформената
ми същност ; в твоите книги са записани всичките ми части ; от ден на
ден те се оформяха още тогава, когато нито една от тях ни съществуваше“ (Псалми
139:16). Същото се отнася за Църквата, съпругата на втория Адам (1 Коринтяни
15:45 ; Ефесяни 5:29-32). Изначално и всякога тя е била виждана в Христос,
нейният водител и повелител, както е писано в Глава 1:4 на Посланието до
Ефесяните : „Според както ни е избрал в Него преди основаването на света,
за да бъдем свети и без недостатъци пред Него в любовта“. Преди още един
единствен член на Църквата да е поел живителната глътка въздух, те всички вече
бяха във вечната Божия промисъл, „предопределени да бъдат според образа на
Неговия Син“ (Римляни 8:29). Божите намерения превърнаха Църквата (=
Събранието) необходима част от мистичния човек ; ето защо то е наречено
„пълнотата на Този, който изпълва всичко във всичко“ (Ефесяни 1:23), и това
достойнство, имащо огромно значение, разкрива авторитета, важността и славата
на Събранието.
Вече твърде много сме свикнали да гледаме на изкуплението, като на нещо
нямащо за цел друго, освен благослова и сигурността на душата, поотделно за
всекиго ; тази гледна точка обаче е твърде ограничена. Абсолютна истина е,
че доколкото се отсася до участта на отделния индивид, то тя се намира в пълна
сигурност и нека Бог да бъде благословен ; но това е най-малката част от
същността на изкуплението. Една много по-висша от тази истина е, че Христовата
Слава е тясно свързана със съществуването на Църковното събрание. Ако според
авторитетното твърдение на Светото Писание, имам правото да се считам за
съставна част на онова, което фактически е необходимо на Христос, не мога да се
съмнявам, че в Него не се намира в изобилие всичко онова, от което лично бих се
нуждаел. А Църковното събрание е необходимо на Христос. „Не е добро за човек да
бъде сам ; да му сътворим помощник, който му отговаря“ (2:18), и
още : „Защото мъжът не е от жената, а жената - от мъжа ; защото не
мъжът беше създаден заради жената, а жената - заради мъжа. Обаче в Господа нито
жената е без мъжа, нито мъжът е без жената. Защото както жената е от мъжа, така
и мъжът е чрез жената ; а всичко е от Бога“ (1 Коринтяни 11:8-12).
Следователно, не се касае единствено да узнаем дали Бог може да спаси един
нещастен грешник, лишен от сили ; и още - дали Бог може да заличи
греховете и да приеме в Себе Си грешника според Божествената
справедливост ; Бог е казал : „Не е добро за човек да бъде сам“ и не
е оставил „първия човек“ (1 Коринтяни 15:45, 47) без „помощник, който му
отговаря“ ; следователно - Той няма да остави без подходящ помощник и
втория човек. Без Ева в първото създание би имало една празнота ; без
Църквата, без Съпругата, би имало празнота в новото създание.
Да видим сега по какъв начин Ева бе призвана да съществува, въпреки че така
избързваме към следващата глава. В цялото създание за Адам не съществувал
помощник, който да му подобава : трябвало да го обхване дълбока дрямка и
от една част от него самия да бъде сътворена помощницата, която ще дали с него
властта и благослова. „И даде Господ Бог на човека дълбок сън ; и когато
заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И направи [2] Господ Бог от
реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека. И рече човекът :
този път това е кост от костите ми и плът от плътта ми ; тя ще се нарича
жена (иша), защото е взета от мъжа (иш)“ (2:21-23).
Считайки, според Писанието, Адам и Ева като един прототип на Христос,
виждаме, че Христовата смърт е трябвало да бъде свършен факт, преди Църковното
Събрание да съществува, въпреки това, в Божията промисъл, Църквата беше видяна
и избрана в Христа, още преди създаването на света (Ефесяни 1:4). Има голяма разлика между тайните Божий
намерения и разкриването и изпълнението на същите тези намерения. За да се
осъществи Божият замисъл относно съставните части на Църквата, на пръво място е
необходимо Синът да бъде отхвърлен и разпънат на крът, та да се възкачи после в
небесата и Светият Дух, изпратен от Него, да слезе, за да съедини в едно тяло
всички вярващи, посредством Неговото кръщение. Това не ще рече, че преди смърта
на Христос не е имало оживени и спасени души : Адам, не се съмняваме в
това, е бил спасен, както и хиляди други след него, благодарение на Христовата
жертва, и то още преди тя да бъде извършена. Но спасението на душите, взети всяка
една поотделно, и формирането на Църковното събрание от Светия Дух като едно
отделно тяло, са две съвсем различни неща ; на практика обаче не се държи
достатъчно сметка за това. Единственото място, което принадлежи на Църквата,
нейната особена връзка с „втория Човек, с Господ, дошъл от небето“,
привилегиите, които я отличават и достойнството с което е облечена, ако
действително бяха познати и реализирани от могъществото на Светия Дух, щяха да
дадат най-прекрасните плодове (Ефесяни 5:22 - 33).
Типът, който имаме тук, пред нас, сам ни дава представа за резултатите,
които биха придружили едно истинско разбиране за позицията на Църквата и на
връзките `и с Христос. Каква само
обич Ева дължеше на Адам ! В каква ли близост не беше тя с него, в какво
интимно общение ? С достойнство и слава, тя бе свързана изцяло с него. Той
не властвуваше над нея, но заедно с нея. Той бе владетел на
цялото създание ; Ева беше едно заедно с него. И много повече, както вече
казахме : тя бе видяна и благословена в него. „Човекът“ беше
обектът на Божиите намерения, а „жената“ бе необходима на мъжа, ето защо и беше
създадена. Мъжът се появява пръв и жената е видяна в него ; после бива
направена от него. Никой друг тип не е нито по-интересен, нито
по-поучителен в нейната същност ; не защото е възможно някоя доктрина да
бъде основана въз основа на типа, но когато доктрината е изцяло и ясно изложена
в други части на Писанието, тогава ние вече сме подготвени да разберем, да
оценим и да се възхитим от този тип.
В Псалм 8-ми намираме едно чудесно описание на човека, властвуващ над
Божиите творения : „Като гледам Твоите небеса - дело на Твоите ръце,
месечината и звездите, които Си поставил, казвам си : що е човек, та го
помниш, и син човешки, та го спохождаш ? Създал си го малко по-низш от
ангелите : със слава и чест си го увенчал, поставил си го да владее над
делата на Твоите ръце ; всичко си покорил под нозете му : овце и
волове, и зверовете полски, птици небесни и риби морски, всичко, що преминава
морските пътища“. Тук мъжът се появява сам и за жената не се споменава, защото
жената е видяна в мъжа.
Не съществува никакво пряко разкритие относно Църковното тайнство в книгите
на Стария Завет ; апостолът изрично заявява, говорейки за това
тайнство : „Която в други поколения не беше известна на човешките синове,
както сега се откри на Неговите свети апостоли и пророци от Новия Завет чрез
Духа“ (Ефесяни 3:1-11). Ето защо в Псалм 8-ми се говори единствено за мъжа, но
знаем, че мъжът и жената са взети и разбирани заедно, под една и съща глава.
Всичко това ще има своя точен антитип в следващите векове ; тогава вторият
Мъж, Господ дошъл от небето, ще седи на своя трон и заедно с Църквата, неговата
Съпруга, ще царствува над възобновеното създание. Тази Църква е родена от гроба
на Христос, тя е част от „Неговото тяло“, от „Неговата плът и кости“. Той,
Главата ; тя, тялото (Ефесяни 1:22 ; Колосяни 1:18), правят заедно един
Човека. Бидейки така част от Христос, Църквата ще заеме в слава едно
подобаващо се единствено на нея масто. Никое друго създание не бе така свръзано
с Адам както Ева, защото и никое друго не беше като нея част от него. Така и
Църквата ще заеме най-близкото до Исус място в бъдещата слава.
Това не е само онова, което Църквата ще бъде, но и това, което е,
което заслужава нашето възхищение. Сега тя е тялото, на което Христос е
главата, „шефът“ ; тя е храмът (Ефесяни
1:21,22 ; 1 Коринтяни 3:16), в който Бог обитава. Какво само не
бихме били, ако такива са сегашното достойнство и бъдещата слава на онова, на
което, благодарение на Бога, ние сме част ! Това, което най-вече ни
подобава, е едно свято вървене напред, един живот изпълнен с преданност към
Бога, с откъсване заради Бога и свято издигане. Ще можем ли да се домогнем до
тези неща с мощ, чрез Светия Дух, за да можем по-дълбоко да почувствуваме какви
трябва да бъдат характера и поведението, които подобават на високото призвание,
което сме повикани да заемем, „за да може, след като очите на сърцето ни бъдат
просветлени, да знаем каква е надеждата на Неговото призоваване, какво е
богатството на славата на Неговото наследство в светиите и какво е
превъзходното величие на Неговата мощ към нас, вярващите, според действието на
мощта на Неговата сила, с която Той
подействува в Христос като Го възкреси от мъртвите ; и Го сложи да седне
от дясната си страна, на небесата, далеч над всяко началство и власт, и сила, и
господство, и всяко име, с което се наименуват, не само в тоя свят, но и в
бъдещия. И покори всичко под краката Му и Го постави да бъде глава над всичко
за Църквата, която е Неговото тяло, пълнотата на Този, който изпълва всичко във
всичко“ (Ефесяни 1:18-23).
[1] Оригиналният текст на Писанието използува глагола „създавам“ единствено
в ст. 1, 21 и 27 в гл. 1 по отношение на съзиданието а) на небето и на земята,
б) на големите животни, и в) на човека.
Що се отнася до останалата част главата, в нея е използуван глалолот „правя“.
(Това са двете части на книга, която се нарежда на първите места в твоята християнска библиотека! Препоръчвам ги от личен опит! Моля нека всеки който ги знае, да даде одобрението си.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар