Развлечението – е било предназначено от
Бог за наше удоволствие
Тази ще бъде една от най-невероятните глави в книгата,
защото въобще не очаквах на небето да видя такива неща. Повечето от тях са над нашите очаквания, дори да знаем, че Бог е приготвил
неща за нашето удоволствие. Божието Слово казва:
"Наслаждавай
се в Господа и Той ще ти даде желанията на сърцето ти" (в английския
вариант вместо "Радвай се в Господа" е записано наслаждавай
се – забел. на преводача) и определено
забавлението е в този списък. Тъй като Бог е върховният Творец, Той е избрал
да създаде РАЗВЛЕЧЕНИЕ за своите хора. Ще ви разкажа как
посетих три такива места.
Скок
По-рано в 4 глава споменах за увеселителния парк,
който видях, когато Бог ме взе на Небесата и ми показа Маурисия с прадядо си. Споменах за това на кратко и не ви
разказах за величествените порти, които подканяха хората в парка. Те бяха винаги
отворени и никога не се използваха като ограда. Няма никаква нужда да се
съобразяват с „безопасността“ в Рая. Там няма крадци и никаква опасност някой
да пострада. Портите просто се използват за „ориентация“, за да покажат пътя
към Парка. Портите бяха украсени красиво
със злато и виолетово. Те се издигаха на около 6м. височина и от другата страна
бяха покрити с най-красивите цветя, които някога съм виждала. Също така растяха
цветя по протежението на пътя, водещ до портите. Над мен небето
беше бледо синьо и имаше прасковени и златни бразди, които го пресичаха.
Когато вървях по пътечката, аз отново бях препълнена с
преживяването от това свръхестевствено пространство. Светлината, като че ли излизаше
отвсякъде и беше навсякъде. Сянка НЯМАШЕ! Знам, че това звучи неправдоподобно,
но това е факт: на Небесата НЯМА сянка. Също така е невъзможно да отидеш някъде
и да не уловиш неочакваното „появяване“ отнякъде на музика. Да, казах
„появяване“, защото музиката е повече от звук. Тя има цвят, понякога под формата
на ленти и тези ленти понякога дори имат думите на музика. На Небесата има
постоянно поклонение и към него може да се присъедини всеки, който желае. Ангелите и изкупените много пъти
се обединяват заедно. Трудно е да не станеш част от прекрасна мелодия, която се
излива нависоко по пътя към Престола. Всичкото хваление се провежда там и се
получава „сладък“ аромат за Отец. Това в действителност има силно присъствие и носи със
себе си определен вкус и аромат.
Когато вървях по пътечката към портите, можех да чувам
смехът и радостта на децата. Също така чувах свистенето на бягащите колички, движещи се по релсите
на влакчето. Автомобили,
които се движеха по релсите приличаха на големи патрони без връх и без колела. Аз и до сега не знам как се движат без колела по релсите,
възможно е с помоща на светлинни възглавници. Когато се приближих, видях
изражението на лицата им. Някой се смееше и викаше, а някой изкрещя с
цялата си сила. Определено те се РАЗВЛИЧАХА.
Отнякъде в парка дойде музика, въпреки че изглеждаще, че тя идва
отвсякъде – трудно е това да се обясни.
Аз не знам колко е голям този Парк, но ми се струваше, че
нямаше край. Забавлявах се като видях не само
хората, които се пързаляха, но също така и ангели, които се наслаждаваха на това. Не знам как
можеха да държат крилата си затворени, когато набираха висока скорост. Когато
стигаха до върха и се приготвяха да се спуснат с главата надолу, всички,
включително и ангелите, вдигаха ръцете нагоре и викаха по пътя надолу. Това
беше СТРАХОТНО! Не съществува никаква опасност да се нараниш, така че на
Небесата може да се достига много висока скорост. Имаше места на това съоръжение, където нямаше релси и
колите буквално „прескачаха“ от другата страна.
Не мисля, че такова нещо може да се види в парк на земята! Сигурна съм, че
всеки подрастващ би искал да се засели тук.
Имаше голямо множество от групи хора, които влизаха в парка
и отиваха на различни места.
Най-хубавото е, че всичко е БЕЗПЛАТНО и вие можете да се пързаляте
толкова пъти, колкото искате. Стойките бяха оцветени в ярки цветове, а самите
колички те караха да затаиш дъха ти (разбира се, там не трябва да дишате).
Трудно ми е да използвам „земните“ термини, когато разказваш за свръхестествено
място. Има места, където можеш да спечелиш изумителни награди, да хапнеш вкусна
храна (аромата на която така аткуваше
всеки път чувсттвата ми, когато бях там) и да се насладя на шоуто. Няма нищо лошо ,
смешно или страшно никъде в парка , но
странни, диви и не поместващи се в разума неща, в добрия смисъл на думата ,
по-големи, отколкото си представяме!
Едно такова място
се нарича "лети" и има за цел да позволи на всеки смелчага да се
научи да лети. Както споменах и преди, на никой, който
пристига на Небесата не му порастват крила, но има място, където можете да
„летите“. Толкова е приятно да наблюдаваш
хората, особенно „начинаещите“. Те
изглеждат като Питър Пан или повече на тези, които се опитват да „плуват“ по
въздуха. Има места за желаещите да налюдават своите семейства или приятели. Има отделно място
за успешни и напреднали летатели, но вие няма да бъдете там, докато не се
развие тази способност. Аз съм сигурен, че много млади хора с удоволствие ще
искат да опитат това.
Има още и други неща, за които бих написала цяла книга,
посветена на едно място. Няма да мога даже и да опиша някои невероятни неща,
които Бог е поставил за наше удоволствие. Това е славно място, което е
предназначено от нашия Отец, за да достави удоволствие на Неговите деца от всички
възрасти!
Небесните Театри на Реалноста
През лятото на 1996 година, когато миех съдовете в кухнята,
Святия Дух ми каза: „Ела и седни, искам да те взема и да ти покажа
Небесните кинотеатри“. Аз отговорих: „В Рая има ли кинотеатри?“ „Да“, отговори Той, „Ние ги наричаме „театри
на реалноста“ и на земята няма нищо подобно“. Аз отидох и седнах и почти
веднага се оказах на Небесата, вървейки към голяма красива сграда. Тъй като
на Небесата е винаги светло, много силна светлина се излъчваше от тази сграда и
се виждаше отдалече. Красиви цветове
и музика идваха от това място. Много хора и дори ангелите се приближаваха до
входа.
Почти всичките бяха в група със семейството си или с приятели. Виждаше се,
че бяха изпълнени с очакване. Нямаше билетни каси като на земята, затова просто
всичките минахме през портите в нещо като безкрайно, огромно фоайе. Аз
тръгнах с едно семейство от трима души: баща, майка и дъщеря. Те завиха наляво
и аз ги последвах. Не знаех точно накъде вървя и затова реших да се огледам, за
да видя какво се случва. Ние стигнахме до двойна врата, която водеше до
основното място. Бащата и дъщерята минаха през нея, но за мое голямо учудване,
майката изостана и след като минах през вратата, видях, че тя мина през друга
врата малко по надолу от нас. Не се
замислих много за това, тъй като бях заета да разглеждам наоколо. Театърът беше
направен така, като в съвременен стил. Дизайнът на седалките беше фантастичен и
когато сядаш в тях, те се коригират
според сядането ти. Това бяха най-удобните седалки, на които съм сядала и като
че ли целият „комфорт“ е дошъл и
те е наобиколил. Странното беше, че не видях екран. Неочаквано цялата стена
пред нас стана течна и след това стана твърда направо пред очите ни; това беше
екрана. Това беше странно, но беше само началото.
Светлината, която
като че ли излизаше от широки разрези в стените, избледня и киното започна.
Семейството, след което вървях, седеше точно пред мен. Замислих се, защо
майката не остана с тях, когато те започнаха да се смеят. Тогава погледнах на
екрана и видях названието на филма : „Музикални звуци“, който беше един от
любимите ми. Това, което се случи по-късно, доста ме
шокира. Вместо Джулия Ендрюс, бягаща по хълма, това беше майката от
семейството, след което тръгнах. Те започнаха много да ръкопляскат и да шепнат
помежду си, накланяйки се към екрана. В същия момент си зададох въпрос: „Тя ли
играе главната роля“? Святия Дух каза: "Това е назначеното й време, поради което
нейното семейство е тук, така че те да могат да се насладят на дебюта й“.
Разумът ми се опита да разбере Неговите думи, но всичко, което каза, беше: „Това е невъзможно, та тя току що влезе през другата
врата. Как така тя може да бъде в този филм, който още не е бил направен?»
Святия Дух се засмя и каза: "Той не трябва да е направен, той е хроникиран .
Позволи ми да ти покажа“.
За един миг и вече
не бях в театъра, а на хълм, наблюдавайки как пее тази жена. Искаше ми се да се
ощипя, защото това не можеше да бъде! Как е възможно
това? Не видях никакво нормално оборудване за снимане на филма и освен тази
жена и мен присъстваха само двама души. Единия държеше странен апарат, с
размерите на гребен, който като че ли поддържаше цялата музика и звукови ефекти
във филма. Другият държеше също така някакво странно устройство, което записваше филма
и веднага го изпращаше на екрана на театъра. Огледах се наоколо и видях, че
обстановката беше истинска, не фиктивна, същато като във филма. В далечината се
виждаше манастир с камбанария. Имаше зелена ливада
с малки бели цветя, а в нея течеше
поток, който изглеждаше сякаш като нарисуван на картина на художник. Най-накрая
се сетих и разбрах, че „е чудесно, че може да отидеш и да
гледаш кино и да бъдеш в него!“ Изведнъж се оказах отново седнала в театъра.
Никой не можеше да си представи това: това беше истински театър на
„реалността“. Когато филмът свърши, жената се присъедини към своето семейство и те
отидоха да отпразнуват дебюта й.
Помислих си, че това е краят на пътешествието ми, но не беше
така. Аз тръгнах след друто семейство: баща, майка и двама сина в друг театър.
Този път само майката остана вътре да седи, а бащата със синовете отидоха на
хълма. Аз влязох и седнах, очаквайки и този път с нетърпение. След това киното
започна и даваха уестърн. За радост на мен и на жената, на екрана се появиха
мъжът и и двете й деца, яздейки коне, галорипащи из прерията. Те бяха
облечени като истински каубои и ускориха, за да изпреварят друг ездач пред тях.
Аз едва повярвах на очите си, това беше Джон Уейн с неговите блестящи пистолети
в двете му ръце, когато преследваше злодеите. Аз се засмях на глас и възкликнах: "Това е
Дюк и той е на Небето!" Другите в театъра се засмяха на думите ми. Бях
изненадана, че можеха да ме чуят, защото бях обикновено невидима за другите.
Когато филма свърши, отново се оказах до масата в кухнята.
Не знам как протича времето на Небесата, докато бях там, но на земята бяха минали
само няколко секунди. Това щеше да бъде краят, ако не бях взета там отново няколко месеца
по-късно. Седях пред компютъра, размишлявайки за времето, когато
бях взета, за да видя филма, когато изведнъж се озовах там отново. Този път ангелът ме придружи до сградата. Той каза: „Ние искаме да посетиш фоайето, за да ти покажем
как се рекламират филмите и да видим как
ще реагираш на това“. „Това е чудесно! С удоволствие ще дойда.“.
Когато влязохме в
сградата, се оказахме в тълпата между други влизащи. Струваше ми се, че всички в небето бяха там. Семейства и
приятели щяха да отидат на кино или да погледат техни близки, изпълняващи
ролята на мечтите си. Бях толкова погълната от това
да съзерцавам хората, че не забелязах как се оказах на мястото, около което
имаше битка. Аз подскочих като мислех, че ме атакуват.
След това разбрах, че никакъв меч даже не ме и докоснал. Замръзнах на сцената
пред мен. Тогава разбрах, че съм в разгара на една сцена от "Междузвездни
войни". Около мен се развиваше действието,
когато разбрах, че стоя в холограмата, а не в нещо наистина реално. Оказа се, че отидох до зоната за предварителния
преглед, където имаше много други холограми, разположени във фоайето. Това беше тяхната
„реклама“, за която ми спомена ангела. „Фантастично е“ , помислих си аз. „Ти не
само гледаш филма, но можеш да влезеш в него!“ На
платформата имаше холограми,
по-малките от тях бяха на подиума, а също така и няколко на масите, където
хората седяха в кафенето.
Погледнах надясно и видях опашка от хора, чакащи да
използват едно устройство, закачено на стената, нещо подобно на нашите
банкомати. Знаех, че пари не използват
затова се приближих. Това беше нещо като монитор, където можете да видите какви
филми ще бъдат показвани и колко е минало от филма, за да може да влезете в него. Видях как
две момичета (около 12 годишни съгласно земните години) избраха заедно в кой
филм да влязат. Те бяха толкова радостни и постоянно се смееха. Когато се
обърнах, незабавно се оказах седнала пред компютъра ми.
„Уау“, учудих се аз. Това ми хареса и нямах търпение да
споделя с някой това, което се случи. Определено е готино да бъдеш на Небето и
това е място, където има всичко, за което „никога не сте и мечтали“!
Това беше толкова весело, но аз не разбрах, как определят
кой филм ще попадне на Небесата и кой не.
Святия Дух ми обясни, че никой филм, който
съдържа всякакъв вид мръсотия и т.н.
лъжа, сексуални неща и голота (дори за кратко), насилие, богохулство или
ругатни не се допускат. Предположих, че това означава повечето „G“ и само „PG“!
Може би на Холивуд
е нужно да адаптира своите стандарти, защото аз не мисля, че голяма част от
това, което напоследък се снима, достига до Рая. Ако сте актьор или актриса и
искате да отидете на Небето, трябва по-добре да избирате ролите си тук, ако
искате това да бъде показано там. Ако сте приели Христос за свой Спасител, поне сега знаете,
че за в бъдеще можете да използвате дарбата си на Небето.
Ако не сте Го приели и се окажете в ада, вие НЯМАТЕ друго
бъдеще, освен това да прекарате вечността в агония и страх.
Единственото забавление там е дадено на демони, за да ви измъчват.
Зала на Нациите
Третото място, което посетих беше весело и емоционално. Наричат го зала
на Народите и там имаше нещо, което можеше да се види и отвътре и отвън. Аз бях
пренесена вътре, където беше фоайето и
хората поздравяваха домакина и домакинката. На първо време не можех да разбера
дали бяха хора или други същества. Това не бяха ангели, бяха други
същества, поне нямаха крила. Те много
приличаха на нас, с изключение на това, че като се приближиш до тях, мажеш да
видиш, че са полупрозрачни. Те винаги са приятелски настроени и винаги знаят името
ти. От фоайето излизаха дълги проходи, по които
хората идваха и си отиваха. Отидох в един такъв
проход и спрях до нещо, което приличаше на „спирка“, излизаща от стената. По-нататък
през прохода видях буквално десет хиляди такива „спирки“. Когато се приближих
до нея, от пода се издигна платформа. Тя беше кръгла и приличаше на стъкло, но
не мислех, че беше такова. Застанах на платформата и изведнъж пред мен от пода
се появи огледало или дисплей с отражаваща способност. Тя беше с цвета на полирано олово и аз не можех да се
огледам в нея. Мониторът имаше петнадесет
сантиметрова кръгла рамка, изглеждаща в съвременен стил и от едната страна
имаше две сканиращи устройства, които приличаха на стрелки нагоре и надолу.
Цялото устройство имаше странен вид и не
можеше да се видят „съединения“, тъй като те бяха свързани заедно. Бях изумена!
Погледнах към
прохода и видях един младеж, който беше застанал на платформата и приличаше на "азиатец". (На Небесата изкупените са от всички нации). Той беше
облечен в зелена туника, но беше без обувки. Тази туника трябва да е била
нормална част от всеки гардероб, защото видях, че всички те я носеха в различни
стилове, цветове, материали. Наблюдавах какво ще се случи
по-нататък, когато той докосна стрелките на рамката. През
това време лъч светлина във
формата на цилиндър се изля върху него. Той излезе от една
малка дупка и напълно го покри от главата до петите.
Това, което видях по-нататък, направо ме изуми. Точно пред очите ми, той се трансформира от азиатска раса
в
бахамец!
бахамец!
Всичко в него се промени: кожата, косата, лицето и даже
дрехата. Единственото, което не се промени у него беше размера на тялото и
очите му. За малко да падна от
платформата, но успях да запазя равновесие. „Това е яко!“, казах аз и чух смеха
му. На монитора на стената той също изглеждаше
преобразен. След това той се
наведе напред и докосна с ръката си стрелката, сочеща „надолу“ и всичко се
върна назад, когато лъчът изчезна.
Аз бързо се
обърнах и докоснах стрелката по посока "нагоре". След миг, не бях
европейка, но жена аборигенка от Австралия (със сини очи).
Що за гледка беше това! Докато стоях в цилиндъра на светлината, видът ми
не се връщаше назад, но ако показвах ръката си извън стветлината, тази част от
тялото обратно се връщаше към първоначалното си състояние. Можеше не само да
гледаш и да се „виждаш“ променена, но и да почувстваш кожата си, косата и да
„усетиш“ разликата. Това е невероятно, никога не съм мечтала за нещо
подобно. Погледнах към себе си за известно време и след това
прокарах ръка по стрелката "надолу" и светлината се разсея около мен
и аз станах отново както преди.
Нищо не можеше да ме спре да притичвам от една
станция към друга, за да се видя каква ще стана. На следващата бях американска
индианка, след това азиатка, после датчанка, италианка и преди да ме върнат
обратно, шотландка. Всеки път, когато си сам, си облечен в туниката си, с изключение на мен (аз
бях с дънки и тениска), и към каквато и етническа група да те приобщат ще бъдеш
облечен в традиционните за нея дрехи. Прииска ми се да подържа гайдата, но може
би когато „окончателно“ се върна в къщи, ще я изуча, как
да свиря на нея!
